Присетих се това докато четох Човекознанние. Мислих за това преди няколко дни.

Всеки от нас има определена гледна точка да я наречем перспектива, за нещата тя е изградена от много неща във времето и съставлява част от нашата личност. Но нашата перспектива не сме ние, в смисъла не на как действам (защото тогава перспективата се отразява в действията ни), а в смисъла на какво ми е присъщо като човек (като вид), какъв е потенциала, възможното да стане реално.

Перспективите са начина, по който преживяваме живота си, това как интерпретираме нещата. Те не е нужно да са валидни спрямо реалността и същевременно може да има много перспективи, който по един или друг начин да са валидни.

Много хора живеят със своята перспектива за добро или за лошо тя ги устройва и макар малките неудобства, които им създава тя е това, което внася ред във вътрешни и може би отчасти във външния за тях свят.

И аз съм от тези хора. Това откъслечно прозрение или дори да разбирах всичко по този въпрос, теоретично не би ме променило. Защото едно е да знаеш, друго е да го направиш. Това с особено голямо значение важи за вътрешния свят на човека и промяната му.

В дзен будизма има състояние на просветление наричано празнота. Интелектуалното му обяснение според мен е способността или състоянието да нямаш перспектива и същевременно да можеш да погледнеш от различните перспективи. Точно за това дзен коаните са объркващи, защото ги разглеждаме под определена перспектива.

Не знам какво е да нямаш перспектива. В духа на дуализма може да се каже, че това е една друга перспектива, която не е перспектива и не отговаря на характеристиките на обичайната перспектива.

Не написах този запис да поучавам някого. Надали съм се изразил и ясно.

Все пак ще дам пример за повърхностна промяна на перспективата. Пред теб стои проблем, след като го разгледаш добре един отговор е очевиден от наблюденията ти. Но ти не приемаш този отговор и търсиш друг и го намираш. И двата отговора са логични, но единия е по-близо до доброто решение.