Един цитат от Кхалил Джибран от книгата му “Madman” много точно и по задълбочено от мен изразява нещо, което си мислех.

Приятелю, мой

Приятелю мой, аз не съм това, което изглеждам. Това как изглеждам не е нищо повече от дреха, която нося, внимателно обвиваща ме дреха. Дреха, която ме предпазва от твоите въпроси и критика и теб от моята небрежност.

“Аз”  в мен обитава къщата на мълчанието и там то ще остане завинаги непроницаемо и недостижимо.

Ако бях на теб не бих вярвал в това, кото казвам и нито да се доверявам на това, което правя. Защото моите думи не са нищо повече от твоите мисли облечени във звук и моите делаq твоите надежди в действие.

Когато казваш “Вятъра дума на изток”, аз казвам “Да духа на изток”, защото не ти казвам, че моя ум не се уповава на вятъра, а на морето.

Ти не можеш да разбереш моя копнеж по морето, ако ти помогна да разбереш, аз ще бъда сам в морето.

Когато е ден при теб, мой приятелю, при мен е нощ и въпреки това, аз говоря за средата на деня , който се плъзга сред хълмовете и за лилавата сянка, която се прокрадва сред долината, защото ти не можеш да чуеш моите песни на тъмнината нито да видиш моите пърхащи криле срещу звездите – не бих желал да чуеш или видиш, защото ще остана сам с ноща.

Когато се издигаш до твоя Рай аз слизам в моя Ад – дори тогава ти ме викаш през непрекосимия залив “Мой приятелю, моя компания” и аз ти викам обратно “Мой приятелю, моя компания”, защото не бих ти позволил да видиш моя Ад. Пламъка ще изгори очите ти и пушека ще влезе в ноздрите ти. А аз обичам твърде Ада си да ти позволя да го посетиш. Аз ще бъда в Ада сам.

Ти обичаш правотата, красотата и истината и заради теб аз казвам, че е добре и прилично да обичаш тези неща. Но в моето сърце аз се смея на твоята любов. Въпреки това не бих ти позволил да видиш смеха ми. Иначе ще се смея сам.

Приятелю мой, ти си добър, предпазлив и мъдър, не ти си съвършен и аз също говоря с теб мъдро и предпазливо. Въпреки това аз съм луд. Ако не прикривах лудостта си, аз щях да съм луд, сам.

Приятелю мой, ти не си ми приятел, но как да те накарам да разбереш. Моят път не е твоят път, но въпреки това вървим ръка за ръка.

Падат, откъртват се парчета илюзии от мен. Боли трудно ми е да ги пусна да си идат. Те са като наркотик. Правят живота да изглежда по-хубав, по-интересен, по-смислен. Но не мога вече с тях да живея. Макар да виждам когато се разделям с илюзиите си как всичко посивява, аз съм непреклонен и ги изсичам от себе си. Защото ИСТИНАТА е по-важна, колкото и да е субективна. Знам, че не унивам ли ще намеря и чрез новия си поглед към нещата нещо ценно в тези неща.

Умират илюзиите за сметка на комфорта, а то пък един комфорт. По скоро удобството на познатото. Аз съм избрал и както казва един приятел “нагоре и напред” . Тогава не можех да го разбера напълно и сигурно донякъде съм бил прав да съм скептичен към този девиз.

Здравей

Искам да те питам нещо. Теб, който може и коментар да не си оставил и теб, който/която те познавам от коментарите ти. Хрумна ми един въпрос и вместо аз да пиша реших да попитам какво мислиш.

Какво е това нещо което е в теб, и което е над огранченията и проблемите?

Аз имам, макар и доста неясен отговор за себе си. Знам, че за всеки ще е различно, знам че може да е много лично, но все пак реших да попитам.

Единия текст е от Йовко Ламбрев – Хората се раждат зли

Другия беше нещо като стихотворение за усмивката, мярнах го в блогосферата на Дневник, но не ми стигнаха нервите да прероввам мъжките блогове да го намеря.

Имам си едно тефтерче, където пиша. Там пиша, когато съм емоционално натоварен. Така се разтоварвам. Този запис май ще е нещо такова. Преди малко ми хрумна: Когато си готов да загубиш всичко, тогава си готов да спечелиш всичко. Буксувам на едно място. Докато не се откажа. И вече не ми пука. Това е нещо подобно на да те ударят по главата. Така се чувствам. Пърсиг май беше разказвал как като стигнеш до някъде и не можеш да продължиш се връщаш в началото. Мисля, че това ми се случва. Не знам какво да напиша. Всъщност мога да напиша много неща, но те няма да са от значение за мен. Празен съм и не съвсем. Като не мога да напиша друго, ще пиша това, което ми хрумна преди да седна пред компютъра. Мисля, че хората прекарали малко повече време с мен си мислят, че съм непредсказуем. Защото има една част от мен, която не се показва често и направо стряска другите като я видят. Един веднъж даже почна да говори несвързано. Сега разбирам, най-вероятно е било от изненада. Причината е, че просто не съм винаги на 100%, ами на около 25%. Просто не си заслужава усилието си мислех преди. Сега не е така и знам, че съм грешал. Сега усилията ми не са заради другите, а заради мен. Малко неудобно се чувствам, че написах това. Всъщност има и друга причина. Като ще съм искрен да е докрай. Понякога провокирам хората и предполагам, че те не се усещат. Не се усещат, защото не си личи. Биха разбрали, че ги провокирам само ако знаеха мотивите ми, а това е трудно, когато нещата изглеждат като нормална реакция. В случая този запис е провокация. По принцип не бих го написал в публичното

Виждам лицето си в отразяващи повърхности и огледала и знам. Това там не съм аз. Просто няма начин да съм аз. Огледалото по такъв начин пречупва светлината, че не дава лицето така както го виждат другите. От друга страна и другите не ме виждат съвсем точно защото и човешкото зрение има ограничения и грешки при възпиремането на образи.

Стигам до извода, че никога няма да се видя наистина. Никога няма да ме види никой човек наистина. Аз няма да видя нещо наистина.

От значение ли е това? И какво наистина виждаме. Има ли значение всъщност какво, стига всички да сме съгласни долу горе за това, което виждаме.

Posted in други ]]> http://ninp.wordpress.com/2009/06/30/miror/feed/ 2 nin http://ninp.wordpress.com/2009/06/27/invite/ http://ninp.wordpress.com/2009/06/27/invite/#comments Sat, 27 Jun 2009 06:30:10 +0000 nin http://ninp.wordpress.com/?p=890 ]]>

Здравей който/която и да си.

Днес се замислих да отворя блога си. Реших да не го правя публичен, а да поканя само желаещите да го посещават. След това си помислих, че всъщност няма смисъл да го правя. Разгледах блоговете, които по някакъв начин съм свързан и споменавал. Не исках да загубя връзката с тези хора, макар и да е много далечна. И така реших, че има смисъл.

От днес до 1 август можете да оставите коментар под тази публикация и ще ви включа в читателите на блога. За да стане трябва да сте регистриран/а в wordpress.com и от профила си да оставите коментар. Просто регистрация, не е нужно да имате блог. Има ограничение от 35 читатели, които мога да прибавя. Може би може да се измисли нещо, като например да направя регистрация, която да ползват няколко човека, но не вярвам да има чак толкова читатели. Ако се наложи ще обновя информацията в тази публикация с потребителското име и паролата на потребителя.

Ако желаете да ме питате нещо имейла е digital.georgi@gmail.com.