Eдин аматьор пише

Здравей

Искам да те питам нещо. Теб, който може и коментар да не си оставил и теб, който/която те познавам от коментарите ти. Хрумна ми един въпрос и вместо аз да пиша реших да попитам какво мислиш.

Какво е това нещо което е в теб, и което е над огранченията и проблемите?

Аз имам, макар и доста неясен отговор за себе си. Знам, че за всеки ще е различно, знам че може да е много лично, но все пак реших да попитам.

Единия текст е от Йовко Ламбрев – Хората се раждат зли

Другия беше нещо като стихотворение за усмивката, мярнах го в блогосферата на Дневник, но не ми стигнаха нервите да прероввам мъжките блогове да го намеря.

Имам си едно тефтерче, където пиша. Там пиша, когато съм емоционално натоварен. Така се разтоварвам. Този запис май ще е нещо такова. Преди малко ми хрумна: Когато си готов да загубиш всичко, тогава си готов да спечелиш всичко. Буксувам на едно място. Докато не се откажа. И вече не ми пука. Това е нещо подобно на да те ударят по главата. Така се чувствам. Пърсиг май беше разказвал как като стигнеш до някъде и не можеш да продължиш се връщаш в началото. Мисля, че това ми се случва. Не знам какво да напиша. Всъщност мога да напиша много неща, но те няма да са от значение за мен. Празен съм и не съвсем. Като не мога да напиша друго, ще пиша това, което ми хрумна преди да седна пред компютъра. Мисля, че хората прекарали малко повече време с мен си мислят, че съм непредсказуем. Защото има една част от мен, която не се показва често и направо стряска другите като я видят. Един веднъж даже почна да говори несвързано. Сега разбирам, най-вероятно е било от изненада. Причината е, че просто не съм винаги на 100%, ами на около 25%. Просто не си заслужава усилието си мислех преди. Сега не е така и знам, че съм грешал. Сега усилията ми не са заради другите, а заради мен. Малко неудобно се чувствам, че написах това. Всъщност има и друга причина. Като ще съм искрен да е докрай. Понякога провокирам хората и предполагам, че те не се усещат. Не се усещат, защото не си личи. Биха разбрали, че ги провокирам само ако знаеха мотивите ми, а това е трудно, когато нещата изглеждат като нормална реакция. В случая този запис е провокация. По принцип не бих го написал в публичното

Виждам лицето си в отразяващи повърхности и огледала и знам. Това там не съм аз. Просто няма начин да съм аз. Огледалото по такъв начин пречупва светлината, че не дава лицето така както го виждат другите. От друга страна и другите не ме виждат съвсем точно защото и човешкото зрение има ограничения и грешки при възпиремането на образи.

Стигам до извода, че никога няма да се видя наистина. Никога няма да ме види никой човек наистина. Аз няма да видя нещо наистина.

От значение ли е това? И какво наистина виждаме. Има ли значение всъщност какво, стига всички да сме съгласни долу горе за това, което виждаме.

Сори за флууда с фийда.

Експериментирам тука нещо.

Очаквайте резултата  в следващия запис.

Беше ми трудно да виждам и да си мисля в какъв абсурд живея. Отначало се примирявах с него. След това се бунтувах срещу абсурда. После му се смеех. Накрая разбрах и абсурда си има логика. Разбрах, че всъщност той не е абсурд. Той е логичен и има основание. Просто не е градивен. Заради това ми е изглеждал като абсурд. Защото по някакъв начин ме е наранявал или разрушавал. Абсурда си има своето място в живота ми. Кофти е обаче, когато не можеш да видиш нищо освен абсурд. Тогава смисъла е изчезнал. А не трябва. Смисъл има и в разрушителните неща. Те носят своите уроци. Те са симптомите, които подсказват нуждата от промяна.

Много често се отказваме и напускаме, защото не виждаме смисъл. Правим го когато е лесно да го направим. Това не винаги е най-доброто, което може да се направи. Тези неприятни ситуации, в които съм ме водят към промяна. Да останеш и да се научиш докато нещата с променят към по-добро или докато научиш урока си.